Вълчицата

"Видях го буквално метри, преди да се сблъскам с него и застинах на място. 

За първи път ми се случваше да срещна вълк, обикновено надушваха хората от разстояние и се връщаха обратно, без дори да разбера.

Постепенно любопитството ми надделя над инстинкта за самосъхранение и се приближих, удивен от факта, че животното дори не се отдалечава от мен. И да имаше желание, нямаше как да го стори. 

Половината му задна част бе обездвижена от капана и той не можеше да помръдне. Отчаянието му бе видимо от дивата паника в очите му, а от безплодните опити да се освободи, на муцуната му бе избила пяна. Сивата му козина бе примесена с кръвта и вече бе добила мръсен ръждикаво-кафеникав цвят, далеч по-типичен за бездомните улични кучета. 

В първия миг инстинктивно посегнах към пушката на рамото си, но бързо се опомних. Вълкът оголи зъбите си в опит да изръмжи, но се виждаше, че силите вече го напускат и примирението бавно, но сигурно се настанява в душата му. 

- Спокойно, спокойно, няма да те нараня - прошепнах му аз, макар да не бях сигурен дали говоря на него или на себе си. Наведох се и отворих зъбците на капана, изваждайки внимателно лявата му задна лапа, която бе най-пострадала. И сам не знаех какви ги върша, та нали в целия ми съзнателен живот голямата ми страст бе именно ловът. Почти не помнех уикенд през ловния сезон, в който да не чаках с нетърпение отново да грабна оръжието и да се втурна в гората, в преследване на поредната плячка. И до ден-днешен помнех максимата на татко - "в света, в който живеем, момчето ми, има само един закон - по-силният оцелява. А тази сила се заслужава всеки божи ден".

- Хайде, бягай - извиках му аз, но вълкът така и не се помръдна, единствено погледът му се насочи към мен. Беше свободен, но и на двама ни бе ясно, че шансът да оцелее в дивата природа, бе равен на нула. Свалих пушката и заредих няколко патрона в цевта. Можех да го лиша от мъките почти без усилия и със сигурност щях да му помогна, но тези очи... 

-Какво ми става, по дяволите - ядосах се. Това е просто хищно животно, досущ като стотиците, които бях отстрелял през годините. И все пак, цялата безпомощност и мъка, които се усещаха от него, целият този поглед, изпълнен с безмълвна молба, буквално ме парализираха. Метнах оръжието обратно на рамо и се наведох, като го взех на ръце, досущ като малко дете. "Мамка му, ще съжалявам за това цял живот", казах си и потеглих към къщи. 

Положих го в бараката за дърва и внимателно промих ранената лапа с дезинфектант. Положението бе лошо и единственият му шанс очевидно бе да опитам да спра инфекцията с някакъв антибиотик, за да има какъвто и да е шанс да оцелее до сутринта. Още пазех няколко инжекции Синулокс от преди смъртта на Рекси преди няколко месеца. 

- Имаш късмет, че още са в срок на годност - усмихнах се на животното и внимателно му сложих лекарството. Поставих купичка вода до него и го завих с прокъсаното одеяло, което Рекс така обичаше. Вече всичко зависеше от него и от собствената му съдба. А той продължаваше да ме гледа със същия този човешки поглед, в който сякаш вече се усещаше и някаква надежда... или може би просто ми се искаше да е така.  

Още със събуждането в съзнанието ми проникна мисълта за него. Навън слънцето вече бе избило, сигурно бе някъде между 7 и 8 сутринта. Станах, наметнах се и тръгнах към бараката. Още отдалеч видях, че вратата е отворена. Одеялото стоеше на земята, но вътре бе празно. Единствено се усещаше лекия мирис на диво животно, донякъде напомнящ на естествения остър аромат, който имат кучетата. Стана ми малко тъжно, но същевременно бях и радостен, че очевидно е прескочил трапа или поне е намерил сили да се върне обратно в планината, на която принадлежи.

Месеците минаваха и зимата се изтърколи, без да се усетя. Ловният сезон отново дойде, но сякаш страстта, която ме бе водила досега, вече я нямаше. Все пак в една слънчева събота някак се насилих, метнах пушката на рамо и се запътих към гората. Някак несъзнателно се насочих именно към мястото, на което го бях открил. Разбира се, че беше празно, какво ли очаквах... Запромуших се навътре и просто вървях напред, без посока. 

"Какви ги вършиш бе, човече, да се убиеш ли искаш", опита се да се протестира инстинктът ми за самосъхранение, но набързо го подтиснах и продължих да вървя. В един момент усетих странен шум пред себе си. Беше като че слушах опитите на новородени кученца да лаят и не се оказах далеч от истината. Не бяха кучета, а три малки вълчета, които очевидно още и не разполагаха с инстинкта на хищник. Едното се търкаляше и търкаше гърба си в земята, буквално на метър пред краката ми, скимтейки смешно от удоволствие.

В този момент го чух. Онова страховито ръмжене, което бях слушал толкова като дете. "Чуваш ли ги, момчето ми? Вълкът е животно, което лесно може да вземе страха ти. И точно затова никога не трябва да му се оставяш. Или ти или той"... зазвуча отново татко в ушите ми. 

Бавно се обърнах и го видях. Не беше трудно да го позная. Козината му вече беше сива, съвсем типична за натурата им, а тялото бе заздравяло. Подуши въздуха и бавно започна да се приближава към мен, докато гледах очите му... Или не, очите й. Моят стар приятел се оказа приятелка. Така и не бях обърнал внимание на това тогава. Бавно свалих пушката, докато се доближаваше към мен. Знаех, че най-опасният хищник е именно този, който пази малките си. 

Вълчицата се приближи, а погледът й беше буквално впит в моя. Въздухът помежду ни бе буквално пропит с напрежение, но просто не можех да помръдна и продължавах да се взирам в очите й. Същите тези очи, в които някога откривах малко дете. Пръстът ми застина на спусъка в същия момент, в който тя спря и след това бавно се отърка и отпусна в краката ми, точно както Рекс навремето. Не можех да помръдна, парализиран от факта какво точно се случваше. Та това беше невъзможно. Абсолютно невъзможно! Против всякакви закони на природата. 

"Иска ми се да беше жив, татко, за да видиш това", помислих си и усетих по лицето си издайническа сълза, породена от малко очакваната близост. Знаех, че с голямата ми страст вече е свършено. Но това беше и същият този миг, в който открих истинското си призвание. Не я видях никога повече, но никога не забравих най-ценния си урок, научен от едно хищно животно - че най-ценното нещо на този свят е да даряваш живот". 

Замълчах, след което залата се изпълни с аплодисменти. А аз развълнувахо позирах с наградата на поставката пред мен с надпис "15 години спасителен център за диви животни България"...