- Не бива да правим това - задъхано изстена тя, докато се разкъсваше между желанието си и срама, който я бе обхванал.
Страстта и огорчението й се бяха вкопчили в жестока битка, досущ като тялото й и разумът, всеки от които искаше своето. Задъхваше се от целувките му, от ръката му, която упорито изследваше най-тайните й кътчета и й даряваше неописуемо удоволствие. Опитваше се да подтисне съвестта си и мисълта за Георги, който я чакаше у дома, същият този Георги, който бе сигурно най-добрият човек, който познаваше.
Човекът, с когото имаше две деца и на когото някога се бе клела "докато смъртта ни раздели". Сега обаче не смъртта, а колегата й Мартин бе този, който бе на път да нанесе смъртоносния удар. Вече бе в онази фаза, в която дори за грешките нямаше път назад, а най-лошото бе, че ги желаеше повече от всичко.
- Искам те повече от всичко, знаеш го, нали? - шептеше Мартин между ласките - ти си най-невероятната и изключителна жена, която съм срещал някога. Искам те за цял живот, завинаги... Да сме заедно, да имаме деца, да остареем заедно. Напусни го! Обещавам ти да те направя най-щастливия човек на света...
Знаеше, че в крайна сметка ще го постигне. Усещаше в сърцето си, че нищо у дома вече не е същото. Не гледаше Георги със същото обожание, което изпитваше някога, не изпитваше към него онази страст, заради която цели дни дори не бе нужно да говорят, казваха си всичко с докосванията си, с преплитането на пръстите, с взаимното поемане на дъха им, докато достигаха до крайната точка. Защо нищо не можеше да е същото като в онези дни???
Миналото ужасно й липсваше и нищо в настоящето не загатваше, че някога отново ще достигнат тази хармония. И дори и най-ценното в живота й, Мая, и Виктор не успяваха да компенсират това.
Разводът бе тежък. Битката за родителските права още повече. В крайна сметка обаче човешкото в тях надделя в името на децата и се споразумяха за взаимно попечителство. Не биваше те да страдат и да плащат за техните грешки. И все пак, не съжаляваше за нищо. Обичаше лудо Мартин и когато се взираше в очите му, докато стояха пред олтара и изричаха взаимното "ДА", вече си мислеше за предстоящите щастливи дни. Усмихваше се и когато свещеникът изричаше съдбовното "Докато смъртта ви раздели".
Годините минаваха. Но не и житейските дилеми, с които се бореше на всяко кътче и всеки ъгъл.
- Не бива да правим това - задъхано изстена тя, докато се разкъсваше между желанието и срама, който я бе обхванал. Страстта и огорчението се бяха вкопчили в жестока битка, досущ като тялото й и разумът, всеки от които искаше своето. Задъхваше се от целувките му, от неописуемото удоволствие, което изпитваше, докато опитваше да подтисне съвестта си и мисълта за Мартин и за малката им дъщеря Нели, която обожаваше повече от всичко.
И все пак, усещаше как вече бе в онази фаза, в която за грешките нямаше път назад, също както за отдавна изпарилата се страст у дома. Потрепери и усети как стига до върховното удоволствие, сякаш миналото се бе разтворило в самата нея.
Той стана от леглото и започна да се облича. После неочаквано се засмя.
- Между другото, Мая има ново гадже. Не знам дали ти е казала, с Марко се разделиха.
Тя не каза нищо. Гледаше го и си мислеше как е най-добрият човек, който някога е срещала. Когото обожаваше и към когото изпитваше такава страст, че дори не бе нужно да говорят, защото си казваха всичко дори с докосванията и преплитането на пръстите. Човекът, с когото имаше две деца и на когото някога се бе клела "Докато смъртта ни раздели".
А отстрани съдбата се смееше с глас...
Няма коментари:
Публикуване на коментар