Беше толкова мъничка.
Дребното й съсухрено телце изглеждаше леко, като перце, което всеки момент вятърът ще отнесе някъде, а бялата нощница, която й бяха намерили сестрите, й придаваше още по-измъчен, направо призрачен вид.
Най-забележителното нещо в нея обаче, бяха очите й. Тъмни и пронизващи, изцяло контрастиращи с всичко останало, те издаваха, че това малко същество носи невероятна сила вътре в себе си.
- Как си, мъниче? - погалих я по косата, а тя се усмихна и без да каже нищо, се надигна и сгуши в мен. Топлината се разля по тялото ми и аз панически усетих, че черупката ми започва да се пропуква. За толкова години в практиката, просто не можех да си го позволя. Истината при нас, докторите, е, че нашето призвание е и нашето проклятие. Отнемаше от чисто човешката ни страна точно толкова, колкото ни даваше в професионален.
За хората, които имаха нужда от нас, ние бяхме анонимни. Доктор, доцент, професор... забравяха името ни за минути и не ги виняхме. Те не търсеха нея, искаха опита, съвета, спокойствието на по-силния и по-знаещия, който да ги преведе през пътя и се молеха да намери точния изход, през който толкова пъти бяхме минавали. Идваха и си отиваха, а когато всичко бе наред, се връщаха с някоя бутилка и кутия бонбони - "Благодаря ви, докторе. Вие направихте невъзможното".
Ако погледна статистиката, тя наистина ще каже, че съм един от най-добрите хирурзи в България. Че трябва да съм горд колко много хора спечелиха битката, защото съм бил там, на точното място, в точното време. Имах хиляди операции зад гърба си, възприемах се като "боеца, който се надбягва със смъртта" и нерядко е пръв на финиша. Никога не съм броял колко хора съм спасил, но помнех лицето на всеки един, който не успях. Помнех всяка безсънна нощ и вината в себе си, че този път онази с косата е била по-бърза от мен.
Но знаех и как оцелявам след всичко това. Каква цена платих, за да съм най-добрият. Онзи миг преди толкова години, в който претръпнах, ме превърна в това, което съм днес. Единственият начин да оцелея.
- Защо си тъжен? Аз вече съм добре - промълви тя и протегна ръка към бузата ми. Дори не бях усетил скапаната издайническа сълза, която се бе стекла по него. Погледнах към огледалото и се загледах в обруленото ми от всичко преживяно през годините лице, докато това малко същество се притискаше до мен и разбиваше на хиляди парченца стоманения щит, който ме пазеше толкова дълго.
На 41 години косата ми бе бяла като сняг, а лицето ми наистина плачеше. След повече от 15 години без каквато и да е емоция, плачеше заради горчивата ирония, че всички тези хора, които днес дишаха заради мен, го правеха, защото не бях успял да спася единствения, който наистина имаше значение. Дъщеря ми...
Няма коментари:
Публикуване на коментар