Tака и не успя да заплаче.
Нито след катастрофата, нито на самото погребение, докато ги полагаха в земята. А не е да не осъзнаваше реалността, напротив, разбираше прекрасно, че остава сама и тепърва ще й се наложи да се научи да плува в дълбините на живота.
В съзнанието си преживяваше всички възможни гами на емоцията, от мъка до безумен гняв, крещеше и викаше: Не ме оставяйте, моля ви, не ме оставяйте! Късаше в отчаянието си червените карамфили на стотици парченца с неистова злоба, на която не вярваше, че въобще е способна, а зад нея струпалите се хора бяха черни пластмасови манекени - застинали и без дрехи, сякаш току-що свалени от витрината на някой магазин.
Сълзите обаче не идваха. Вътре в нея бушуваха пожари, които малко по-малко изгаряха всичко, което бе познавала досега, но външно изглеждаше непоклатима, докато дните се нижеха един след друг и се превръщаха в седмици, а те в месеци.
В един хубав слънчев юлски ден получи първия пристъп. Беше се навела да пие вода от чешмата и усети как гърлото й се свива и започва да трепери неудържимо, а сърцето й се втурва в бесен ритъм, докато в ушите й звучаха нотите на любимата й песен - Love me Now на Kygo. Затвори очи и просто изчака всичко да премине. Но не заплака отново.
- Как си, момичето ми, по-добре ли си? - и приятелите, и роднините й звъняха често, а тя отговаряше с монотонното - Добре съм, нищо ми няма, не се тревожете. На няколко пъти чичо й идваше до вкъщи и звънеше на вратата, а тя просто се завиваше презглава и си казваше: Не съм тук, не съм тук. Често прекарваше вечерите в бара, в който баща й се криеше последната година, докато скандалите у дома все повече зачестяваха. Може би си беше намерил някой друг, който да обича тук.
Искаше и тя да обича и да бъде обичана, както те се обичаха в началото. Както когато той се връщаше от работа и на лицето на майка й се появяваше онази щастлива усмивка, шепнеща: Божичко, не искам нищо друго в този свят, само теб и Али! Но как да обича, като дори не можеше да заплаче. Отбиваше с презрителна усмивка всички опити на ухажорите в бара или университета, та те дори нямаха лица. Бяха черни пластмасови манекени - застинали и без дрехи, сякаш току-що свалени от витрината на някой магазин. Та възможно ли е въобще да обичаш парче пластмаса???
А пристъпите зачестяваха. Случваха се у дома, навън, докато върви по улицата или докато бе под душа, а струята вода бавно и методично отмиваше спомените й. Но свикна с тях, дори ги посрещаше всеки път, напявайки си познатата мелодия. Трепереше и същевременно й бе толкова горещо, потеше се и въпреки това й бе студено. Но не плачеше. А не е да не осъзнаваше реалността, напротив, разбираше прекрасно, че е сама и самотна и така се учи да плува в дълбините на живота.
Беше минала повече от година. Навън бе свил студ, а клоните на дърветата се бяха сгушили в самотна прегръдка, опитвайки се да се оцелеят в мразовитите януарски температури. Дори прозорците на къщите се бяха заскрежили, а от покривите към мрачното небе се стелеше гъста пара.
И на тротоара през магазина го видя. Изглеждаше точно като баща й. Същата черна къдрава коса, същите сини очи, дори носеше същото сако, чийто аромат така добре познаваше от стотиците пъти, в които го бе прегръщала. И разбра, че този път няма да й се размине, колкото и да си напява Love me Now. Свлече се на тротоара и заплака глухо и изплашено, издавайки същите неистови стонове, които бе виждала толкова често в съзнанието си, усещайки как болката я залива бавно и постепенно на огромни талази.
- Добре ли сте, госпожице? Искате ли да се обадя на някого? Хванете ме, ще ви помогна да станете - дочу го като някакъв далечен глас и сякаш в просъница видя притесненото му лице. И в момента, в който я обхвана със силните си ръце, тя го прегърна и се вкопчи в него, сякаш опитвайки да попие цялата енергия, която излъчваше от себе си. Главата й лежеше на рамото му, а тя плачеше, стискаше и го молеше да й обещае, че никога няма да я изостави.
Загуби представа за времето, което бе прекарала в прегръдките му, знаеше единствено, че там е в пълна безопасност и макар и все още да й се налага да плува в дълбините на живота, няма да го прави сама, защото вече е защитена от всичко и всеки. Постепенно хлиповете й утихнаха, а раменете й престанаха да се тресат и Али вдигна глава към него. Очите му бяха кафяви, но топли и усмихнати, а косата - светла и чуплива. Никога досега не беше виждала този мъж, но, Божичко, това бе най-красивото лице, което бе виждала през живота си...
Няма коментари:
Публикуване на коментар