Житейски ходове

Казват, че сърцето е изумителен по своята същност орган, толкова непостоянен в своето постоянство, колкото и ритъмът, с който функционира. 

Както всички останали органи в тялото, и той се нуждае от кислород и хранителни вещества, за да оцелее. Има обаче и една друга нужда, която никога не се променя: тази да обича и да бъде обичан. Какъв уникален контраст, голям е едва колкото човешки юмрук, а побира толкова много любов.

Първото, което забелязах у нея, бяха очите й. Това не бяха очи на дете, а на възрастен. На някой, преминал през цялата жестокост на войната, гледайки смъртта в очите и свикнал да живее, страхувайки се от неизвестността. Някой, който дори не е смеел да мечтае за красиво бъдеще, просто надявайки се на такова.

Държеше ме за ръката и ми говореше нещо на неразбираемия си детски език, сочейки с ръка към колибата. Едва ли беше на повече от 7-8 години, но по своему красива, с разчорлената си остра коса и мургавото личице. Още когато видях жената, разбрах, че нямаше с какво да й помогна. Тялото й беше плувнало в кръв от куршумите, но очите й все още стояха широко отворени, като че вперени в молитва към небесните богове за един по-добър свят някой ден.

Поклатих неуверено глава и погалих тъжно детето по косата, сякаш така щяхме да прескочим езиковата бариера и да намерим утеха един в друг. И тя ме разбра. Просто протегна ръчички към мен, обви ги около шията ми и тихичко заплака. И този момент ни свърза завинаги. По лицата и на двама ни се стичаха сълзи, всеки плачеше за онази изгубена част от живота, която ни бе белязала завинаги.

Плачех за онзи мразовит ден преди десетина години, когато се прибрах вкъщи и не намерих никой, а една смачкана бележка ме чакаше на масата в хола.

"Прости ми. Заминавам с Томи за Америка и взимам Лора с мен. Дълбоко в себе си знаеш, че тя има по-голям шанс да успее, ако израсне там, отколкото тук. За нейно добро, умолявам те, не ни търси повече. Надявам се да намериш някой, който да те обича, както аз не успях". Това бе денят, в който престанах да бъда баща на тригодишната си дъщеря и съпруг на жената, в която бях влюбен още от ученическите си години и денят, в който плаках за последно.

Да взема Абайоми* с мен в България не беше лесно. Забавих се в Демократична република Конго още три седмици, преди с помощта на всички връзки, които бях натрупал като военен кореспондент, да успея да задвижа процедурата. Но така или иначе вече бях категоричен в решението си и не се отказах пред нито една пречка, докато в страната гражданската война бушуваше с пълна сила. Малко по-малко дори започнахме да общуваме на някакъв свой смесен език, като баща и дъщеря, открили се след дълги години самота.

Годините летяха, а с тях и времето взимаше своето. Един януарски ден, в който снегът упорито застилаше улиците на София, а навън постоянно се чуваше шума от клаксоните на изнервените шофьори, телефонът извъня пронизително. Абайоми звънеше от болницата, в която работеше. Беше се превърнала в един от най-уважаваните хирурзи у нас и въпреки цвета на кожата й, отдавна вече никой не приемаше с недоверие професионалните й качества.

- Татко, трябва да дойдеш при мен. Но не се бави! - дори не правеше опит да скрие емоциите си, докато говореше на чист български с глас, в който едва доловимо се усещаше онзи типичен африкански акцент от детството й.

- Какво става, миличка, добре ли си? Наред ли е всичко, не ме плаши така?!
- Не се притеснявай, всичко е наред. Просто ела, колкото се може по-бързо.

Взех такси и след половин час бях при нея. Развълнувах се още като я видях, моето красиво малко момиче, което завинаги щях да помня като онова малко разчорлено същество, гледащо ме с обожание и нескрито любопитство в погледа някога. Отдавна вече не беше дете, а красива зряла жена, чиято твърдост в погледа често ми се искаше да притежавам и аз. Прегърна ме нежно и седнахме на една от масичките в коридора.

- Не ти казах, но вчера вечерта имах дълга операция. Една жена беше катастрофирала тежко и се наложи да остана до по-късно, като се прибрах, вече беше заспал. Сутринта, като преглеждах дрехите й, намерих това в джоба на сакото й. - и тя ми подаде измачкана черно-бяла снимка. На нея бях аз, заснет с късата си коса, малко след войнишката служба. Сърцето ми замря, очаквайки да намеря точните думи...

- Тя.. ?!
- Добре е. Вече е извън опасност. Разказа ми, че се е върнала преди няколко дни от Америка, за да намери истинския си баща. Майка й била починала и не искала да прекара останалото време от живота си, гадаейки какъв човек е той. Чака те в стаята си, преди час я изписахме от интензивното.

Ръцете ми, вече осеяни със старчески петна, трепереха. Още в онзи ден, когато двамата с Абайоми плачехме, сгушени един в друг, се бях замислил колко непредвидими са ходовете на съдбата. Как Бог често ти взима едно, но ти дава друго. И как въпреки, че някъде там някой винаги има свои планове за теб, собствените ти решения понякога се оказват най-правилното или най-грешното нещо на този свят. И че ако не бях спасил едната си дъщеря някога, то тя нямаше да спаси другата сега. Натиснах дръжката и влязох към отдавна изгубената част от живота си.

Казват, че сърцето е изумителен по своята същност орган, толкова непостоянен в своето постоянство, колкото и ритъмът, с който функционира. Има обаче една нужда, която никога не се променя - тази да обича и да бъде обичан. Голям е едва колкото човешки юмрук, а винаги има място за още малко любов...


*Абайоми - "Създаден да носи радост"