Безсмъртие

Имаше безсмъртна душа.
Душа на френски благородник от 14 век, на францискански монах, на трийсетинагодишен британски войник, загинал рано-рано в сраженията от Втората световна.

Дори не помнеше всички животи, които бе изживял, но знаеше, че с всеки един от тях е допринесъл с нещо на света. Помнеше обаче първото си раждане преди толкова много векове и завета на майка си да следва сърцето си и да дарява с обич хората, независимо от всичко.

И той го правеше. Раздаваше любовта си, без да иска нищо в замяна. Раздаваше малки подаръчета и жестове, усмивки и топлина, доброта и съвети в нужда. Правеше го в първия си живот, във втория, в петдесетия, в стотния...

Но светът се променяше, вече не бе това топло и уютно местенце като преди. Войните се увеличаваха, битките се превръщаха в ежедневие, а добротата изведнъж се превърна в изключително ценен дар, толкова рядко срещан където и да е. Хората идваха все повече и повече и искаха още и още. Имаха нужда, за да си напомнят за човешкото в себе си.

И с всеки нов живот сърцето му преливаше с все повече обич, ставаше все по-голямо и голямо, за да има достатъчно за всички. Не се уморяваше да повтаря "Не харесвам празниците. Трябва да умееш да даряваш с добра дума и усмивка не веднъж или два пъти, а 364 пъти в годината".

Докато един ден сърцето му не издържа и се пръсна на хиляди малки парченца по хиляди краища на планетата. Душата му бе безсмъртна, но не и тялото, тази тленна обвивка, която се подчиняваше на природните закони, сурови до бруталност в своята същност, че накрая оцелява единствено най-силният.

За себе си той не бе оставил достатъчно сила, защото никога не бе изоставил завета на майка си да следва сърцето си и да дарява с обич хората, независимо от всичко. С мечтата че един ден в този свят и те самите ще го правят. Не веднъж или два пъти, а 364 пъти в годината...

Светъл път нагоре, Марио! И благодаря за всичко... :(