Любовта като руска рулетка

Вярваше, че отдавна е претръпнала. Че след всичко, което е преживяла през годините, е невъзможно да обича отново. 

Че просто няма кой да накара сърцето й отново да прескача с онзи уплах, който изпитваш само, когато човекът срещу теб означава нещо истинско и вълнуващо.

Толкова много мъже бяха минали през живота й, като жълти стотинки, които се изсипват една след друга в портмонето ти, толкова маловажни и незначителни. Не помнеше имена, нито лица. Едни бяха мили, други груби, трети се опитваха да я спасят от самата нея, явно страдайки от синдрома на рицаря на белия кон. Идиоти... дори не можеха да различат принцесата от дракона в нея.

Помнеше съвсем ясно първия път, когато го срещна. Той отвори вратата на великолепното си имение и първата й мисъл бе, че в този човек има нещо безумно плашещо. Не, не беше външния вид, беше висок и привлекателен, с онази мрачна красота, по която някои жени биха хлътнали на мига.

Но усещането... усещането бе за нещо съдбоносно, сякаш се изправяш пред последния си житейски избор и не знаеш какво следва оттук нататък. Инстинктивно бе потреперила от погледа в очите му, едновременно жестоки и уязвими. Очи на палач, но и на прекрасен любовник.

- Ела! - каза той и я хвана за ръката, след което я поведе към горния етаж. Сипа й чаша шампанско и за първи път се усмихна. Усмивката му бе единственото, което успяваше да намали напрежението в стаята. Топла и успокояваща, толкова красиво съчетаваща се с вкуса на алкохола. Armand de Brignac, със сигурност бе доста скъпо, но определено си заслужаваше цената.

Шокът дойде още преди мозъкът й да осъзнае какво се е случило. Не бе щадил силата си и шамарът почти я изпрати на дивана. Сърцето й запулсира бързо в луд ритъм, а след него дойде и болката.

"Знаеш ли кое е по-страшно от това да чувстваш колко те боли?!", попита той, сякаш нищо не се бе случило и разкопча горните копчета на ризата си. После надигна своята чаша и без да дочака отговор, продължи. "Единствено това да не чувстваш нищо".

И тези думи сякаш промениха всичко. Защото от този миг нататък вече знаеше, че е негова.

- "Удари ме и ти", каза той и играта започна. Двамата заедно бяха безумна двойка. Движеха се по ръба на бръснача, нараняваха се умишлено и без цел, сексът им бе изпълнен със садо-мазохистични изпълнения, които често включваха и други. Обичаше да гледа как го прави с други мъже, да я удря с камшика или да я унижава. После идваше нейн ред и като послушен слуга, той изпълняваше всичко.

Живееха на обороти, с които трудно някой би издържал. Адреналин в такова количество, че би бил дори смъртоносен за мнозина други. А любимата му игра? Оставаше един патрон в револвера и го насочваше към главата си. Щрак, щрак, щрак. Сърцето й прескачаше всеки път в каданс точно толкова бавно, колко оборотът на пистолета и с всеки нов шанс за живот, който Бог му отпускаше, тя го допускаше все по-дълбоко и дълбоко в сърцето си. Всеки път една и съща мисъл минаваше през главата й - "този път ще гръмне". Но не гърмеше. Очевидно някой там горе имаше други планове.

Времето минаваше и колкото повече го обикваше, толкова повече осъзнаваше колко съдбоносен е за нея. Единствено с него усещаше колко е истинска, колко жива и способна на онези емоции, които мислеше, че е загубила още в детството си. Осъзнаваше, че в нея има нещо сбъркано, че е невъзможно да обичаш някой, който ти причинява толкова болка, че дори и мисълта за смъртта не може да ти донесе спокойствие. Но нямаше сили да остави единственото, което я определяше като личността, която винаги бе мечтала да бъде.

И тогава дойде другата. После втората, после третата. И тази негова толкова любима усмивка вече не бе нейна. Удряше тях с камшика, биеше ги и унижаваше, предизвикваше ги с грубата си сексуалност и те ставаха негови. А сърцето й кървеше от болка, защото това беше тяхната любов, всичките тези игрички и унижения, символът на всичко, което ги свързваше, както никой друг по света. Господи, колко го обичаше...

И една вечер, докато той се въргаляше на пода с онези без имена и лица, тя извади револвера от шкафчето и го насочи към него. После бавно и с треперещи ръце дръпна спусъка.

Шокът дойде, още преди мозъкът му да осъзнае какво се е случило. Сърцето му запулсира в луд ритъм, а след него дойде и болката. Погледна надолу към раната, която бликаше и цапаше снежнобялата му риза, копринена и мека, както винаги бе обичал, и разбра, че този път и самият Бог е изчерпал шансовете, които му дава.

И докато последните му секунди живот се изнизваха една след друга, осъзна, че е грешал. Защото вярваше, че отдавна е претръпнал, че след всичко, което е преживял през годините, е невъзможно да обича отново... че просто няма кой да накара сърцето му да прескача с онзи уплах, който изпитваш само, когато човекът срещу теб означава нещо истинско и вълнуващо. А мисълта, че няма да я види отново, го плашеше дори повече от смъртта.

- Казах ли ти? Единственото по-страшно от това да чувстваш колко те боли, е да не чувстваш нищо", промълви и й се усмихна с онази разкошна усмивка, която винаги я бе успокоявала, докато онези другите продължаваха да пищят от ужас. Сетне се свлече долу. Умираше обичащ и обичан, което дори и в края на живота е много повече от това да си живял, без никога да си обичал...