Детето в теб

Знам, че си дете, не ме лъжи. 

Едно пораснало дете, което пускаш да си поиграе в цъфналата градина, в дъжда, дори на катерушките, когато никой не те гледа. Но защо се криеш?

Нима най-щастливите ти моменти не бяха именно, когато все още гледаше на света с онези красиви наивни очи и се удивляваше на полета на птичката, на слънчевите лъчи и полъха на вятъра? Когато опознаваше земята и природата и я обикваше, за да те обикне и тя в замяна.

Когато се смееше с пълен глас безгрижно, докато прескачаше локвите и се цапахте с кал и усещаше колко хубав е животът без всякакви догми и правила. И този така носталгичен спомен... "ей сега, само още малко", докато замръкваше по улиците.

Беше хубаво, нали? С пясъчните замъци, снежните човеци, хартиените лодки, играта с топчета или сресването на куклата с големите къдрици. Цапаше, бъркаше, месеше.. и градеше незабравими спомени, които днес те топлят, когато навън е студено. Знам, че си дете, не ме лъжи. Животът кара всички ни да пораснем рано или късно.

Но вътре в себе си, макар и скрито надълбоко, то е там. Едно непораснало дете, което се смее с пълно гърло и пищи от радост, докато пуска на воля своето хвърчило. Не го крий, моля те! То ти помага да мечтаеш и да летиш. Да обичаш и да усещаш красотата. Да се усмихваш и да се сгушваш в тези, които обичаш.

Помогни му да пусне своето хвърчило и нека то те води напред. През стереотипите, нормите и предразсъдъците... защото нищо на този свят не струва колкото детската усмивка...