Да срещнеш голямата любов

Всичко беше идеално. Правеха любов и се се наслаждаваха на потните си тела, след това изпиваха по чаша ароматно вино и похапваха набързо, а после седяха и се взираха един в друг усмихнати, наслаждавайки се на усещането.

А не е и да нямаха общи теми, напротив, понякога можеха да си говорят по цял ден, без да си омръзнат.  

Това ли беше голямата любов? Тази, която те залива като вихрушка и ти отнема разсъдъка и способността да говориш?! Този въпрос така и не бе зададен. Защото в момента, в който тя за първи път прошепна думите "обичам те", той замлъкна. Замлъкна и повече не проговори. Просто се приближи до прозореца и се загледа в мъждукащата светлина на уличната лампа. Беше толкова красива нощ. Луната бе почти пълна, а отвън се чуваха звуците на пеещите щурчета.

На другия ден я изтри от телефона си. Заличи всякакви доказателства, че някога бе съществувала, сякаш това щеше да му помогне да успокои съвестта си. Не бе нито първата, нито последната. Но бе поредната, която щеше да проклина деня, в който го бе срещнала. "Ти не си човек, а боклук! В теб има нещо дълбоко сбъркано, просто не можеш да обичаш". Не бяха само тези думи, бе се наслушал на толкова много от тях. 

В крайна сметка бяха прави, а той бе верен на принципите си. "Там, където не може да обича, човек трябва да отмине", тъй рече Заратустра. Отминаваше ги и заминаваше.  

Едно нещо беше запомнил от баща си. "Сине, ще трябва да целунеш много жаби, преди да срещнеш тази, която ще се превърне в принцеса", тъй му рече един ден, ей така изневиделица, докато цепеше дърва на двора. Веднага си помисли какво ли мисли майка му за тази максима, но така и не посмя да я попита. В крайна сметка изглеждаха щастливи и това едва ли имаше особено значение. За него обаче имаше. Пустата мисъл се заклещи в главата му и така и не си тръгна оттам. Там беше и когато порасна и стана очевидно привлекателен за нежния пол.

И ето го отново сам. Избягал от поредния намек за любов. Любов, която бе срещал толкова пъти и просто я бе отминавал, докато в ушите му кънтяха поредните тежки обвинения. Искаше се да им каже, че вината не е тяхна, че ги разбира, но знаеше, че това единствено ще увеличи гнева им. 

А сам за себе си знаеше, че така му се иска да обича, че чак го болеше. Болеше го да усети същата тази голяма любов - която те залива като вихрушка и ти отнема разсъдъка и способността да говориш. Но не смееше. 

Защото за първата и единствена любов, която бе срещнал в живота си, той се бе оказал една от жабите, а не принцът...

Виж още:

Червената роза
В рамките на закона
Иронии на съдбата
Може би някой ден
На лов за любов
Идеалният мъж Vs Идеалната жена
Aaa! Миличък, не искам да те изгубя като приятел