вторник, 29 октомври 2013 г.

Иронии на съдбата


Никога досега не й се беше случвало.

Все пак беше омъжена и дори и да се замислеше, трудно можеше да каже, че нещо й липсваше в живота й.  Имаше всичко - прекрасен съпруг, страхотна работа, малката си Ани... а вече и него. Малкият Сашко.

Малкият Сашко... Ако имаше нещо хубаво в цялата работа, то бе че мъжът й така и не разбра.. Куриозното бе, че малкият въпреки всичко приличаше на него.

Тя отново си припомни непознатия в бара онази нощ преди няколко години. Страстта, на която се отдаде за първи път през живота си. Иронията бе, че беше направо маниакална на тема "контрол", а допусна да се случи.

Наруши правилата само веднъж, подведена от забранения плод и животинското привличане, което изпита, като го видя да стои там... Знаеше, че не е редно, но сякаш именно това я накара да престъпи границата. Е, разбира се, и алкохолът. 

Не искаше да пие, но не можа да откаже на рожденичката. Все пак бе сред най-близките й приятелки, въпреки факта, че съпругът й не можеше да я понася. Спомни си как не можеше да се познае, когато след бързия акт в тоалетната се погледна в огледалото. Та това не беше тя...



Роди го, макар да знаеше, че може да й създаде сериозни проблеми, още по-лошо - дори да провали брака й. Слава богу, не се случи. Но сега, след като знаеше и носеше тайната в себе си, не й бе по-леко.. освен в моментите, в които се взираше в сина си и той се усмихваше с милата си усмивка.. толкова го обичаше..

Така и не го видя повече. Отиде още няколко пъти в заведението, дори пита бармана за него. Не го беше виждал повече. Дори тогава бил с някакъв куфар там, явно е щял да заминава някъде. В крайна сметка прие, че това е волята на съдбата и продължи напред.. успокоена.

Подхлъзна се на тротоара и с мъка се задържа права. Беше доста хлъзгаво от заледения сняг по тротоарите, а и след като се стараеше да не изпусне покупките, й беше два пъти по-трудно. Добре, че вече бе наблизо.

Отключи и влезе в антрето. Веднага усети, че има чужд човек в къщата. На пода стояха непознати за нея обувки, а на закачалката висеше кожена шуба. От кухнята пък се чуваше глъч. Събу се и нахлу.

Замръзна на място, като ги видя заедно, а кръвта нахлу в главата й. Несъзнателно се отпусна на стола, взирайки се в очите на непознатия. Толкова далечни и в същото време толкова близки. В мозъка й нахлуха хиляди въпросителни, търсейки отчаяно отговор. Това ли бе краят...

- Ееее, дойде най-сетне - ухили се съпругът й. Целият грееше. Възможно ли бе да не знае.. - Откога те чакаме. Искам да се запознаеш с батко. След толкова години най-сетне реши да се върне от Америка...

Няма коментари:

Публикуване на коментар