Дядо Вазов в модерна България... или пази го Боже, да не прогледне

Най-после. Близо цял век бе минал откак дядо Иван Вазов се спомина, а толкова му се искаше да се завърне в милата си България.

Още помнеше оная мисъл от прочутата си творба за дядо Йоцо - "да види свободна България, това бе неотстъпната му мисъл. Де засланяше всичко друго и го правеше тъй малко, незначително, нищожно и обикновено. Искаше да види дорде е жив какво е туй нещо "българското", със страх, че може да изгуби от старост ума си, без да познае това чудно нещо".  

Е, видя го. Само дето поживя малко и си замина за оня свят. И прогресът на родината се скри от очите му. Вярно, и разговорите с Господ си имаха своето предимство, даваха му част от същото това усещане за близост, но хората си му липсваха. Липсваше си му и България. И искаше един ден само, един-едничък да се върне на земята, та да види къде какво и що през 21 век. И след толкова години най-сетне успя да се договори с дедо Боже. Ще, не ще, пусна го. Но на тръгване му рече: "Не очаквай много. Ти не виждаш, но аз наблюдавам човешкия род. Туй, де си помнел, вече го няма".

И ей го тук. В центъра на старата София, близо век по-късно. Наоколо се издигаха модерни сгради, на няколко метра от него някаква джаджа мигаше ту в зелено, ту в червено, а на отсрещния тротоар нещо така тресеше и кънтеше, че в първия момент реши, че идва земетресение. Модерна България. Ами сега накъде? Как да стигне до къщата си, като нямаше и идея къде точно се намира.

- Пиуууу - клаксонът на черния мерцедес изрева с всичка сила - къде гледаш бе, дядка, на майка ти у задното окачване! - колата с гологлавата бабанка прехвърча край него, едва не насмитайки го, а дядо Вазов подскочи уплашено и побърза да направи няколко крачки назад, подпирайки се на бастунчето. Толкоз бе стреснат от туй модерно возило, че дори не успя да си отговори какво ще да е пък туй "задно окачване".

До него се приближи някакво младо момче. Да беше на 15-16 години, с някакви причудливи тампони в ушите, от които стърчеше тъмна жица, скриваща се в дрехите му. Панталоните му изглеждаха поне два номера по-големи, а на бялата фланелка с огромни букви бе изписано Blow Me. Точно с английския обаче, дядо Вазов не бе в най-добри взаимоотношения, та за негова (а и наша) радост, пропусна смисъла на надписа.

- Cool ли си, Man?! - попита то. Дядо Вазов присви очи в недоумение, опитвайки се да си припомни какво ще рече пък туй. Сигурно е някакъв нов диалект от българския, помисли си той, докато оглеждаше тийнейджъра.

- Не разбирам - поклати глава той.

- Че кво има да му разбираш? Нещо съвсем си зел-дал, bro. Я си скивай дрехите, че то с туй облекло си тотално old school, кат некой паднал от Марс си - тийнейджърът го огледа неодобрително. Да е лъжа, не беше. Дядо Вазов си беше със същите дрешки, с които го погребаха през 1921 г. Ама като никой не му каза, че му трябват нови...

- Аз такова... започна неуверено той - търся къщата на Иван Вазов, сигурно сте го чували, наричат го патриарха на българската литература ?! Момъкът се позамисли и за повечко интелектуален напън се почеса няколко пъти по главата. Нейсе. То чесането хубаво, но понякога и знания си трябват.  

- Хм, че не го знам тоя - отвърна най-сетне - макар самото име да звучи познато. Сетне явно му хрумна нещо и се ухили - ей че съм идиот бе, сетих се. Тоя пич не може да няма facebook, ей са ше го чекна.

- Ама вие сериозно ли не го знаете - продължи да упорства дядо Вазов - Под игото, Немили недраги, Чичовци, не сте ли ги чели тия книги?  

- Аз, bro, книги не чета, пълен waste ot time - отвърна хлапакът, докато цъкаше странната си джаджа - кво да чета, като повечето ги правят на филми. Дръпна си го от торента и ми е nice.

- И не ви преподават Вазов, Ботев в училище?

- Кво училище бе, man?- захили се младокът - там става само да забиваш гаджета. Ама и иначе съм си отличник, знаеш ли? - и затананика набързо "По всичките маси се питат коя си, така играеш че искри хвърчат, подпали цял Студентски град! И мъжете пак ти пишат 6,6,6.., побъркваш за отличен 6,6,6, туй е Тони Стораро, чаткаш, нали?  

- Поне Левски знаете ли кой е? - направи последен оптимистичен опит дядо Вазов, макар да усещаше как в сърцето му се промъква студ.

- К.. за Левски, деде! Говедата да го духат, в тая България има само един шампион и това е ЦСКА - ядосано отвърна тийнейджърът и с думите "Ама какво се занимавам и аз с тебе" се насочи в посоката, от която беше дошъл. Иван Вазов отново остана сам. Край него колите продължаваха да прехвърчат и фучат, а в посоката с думтенето се дочу и глас "А сега да чуем най-новото парче на Мишо Шамара". А в съзнанието на дядо Вазов продължаваха да кънтят думите "Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените. Защото чувствуваше със сърцето си и разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света".

Натъжен, дядо Вазов тръгна накъде му видят очите. Хората го заглеждаха и подминаваха, бързайки всеки в своето ежедневие. Докато в един момент не се сблъска със засукана млада дама, която напористо говореше по мобилната си джаджа. "Тия явно са много модерни", помисли си той, усещайки че се намира в полезрението на въпросната госпожица. Тя го позагледа и явно одобрявайки видяното, побърза да го хване за ръката.

"Божке, колко приличате на Иван Вазов" - засмя се дамата. - точно като в портрета на книгата. И сте направо идеален. Има да ви се радват... че и с тия дрехи"... сетне промълви зарадвано по телефона - "намерих точно, каквото търсихме". Той не можа да повярва на ушите си. Най-сетне някой го беше разпознал.

Усмивката разцъфтя и на неговото лице и смутено понечи да зададе въпроса "Търся къщата на...". Е, не можа да довърши. Но иначе намери това, което търсеше.

Още същата вечер бе настанен в ... къщата на Big Brother. Гласуването може да започне.