Може би някой ден

Обичаше я до лудост. Страдаше с тъгата й, смееше се с усмивката й, къпеше се в сълзите й...

Поглъщаше жадно всяка нейна дума, изпиваше я с поглед и потръпваше, когато чуваше стъпките й. Можеше да познае дори и шума от токчетата й, шумоленето на полата й.

Даваше живота си за нея. Обожаваше я. Не, всъщност я боготвореше. Бе толкова млада и красива. Толкова нереална и същевременно толкова истинска. Обичаше да говори с нея, да я изучава.

Стискаше ръката й, когато имаше нужда от него или преглъщаше болката, когато тя искаше да изкрещи и просто му предаваше усещането.. олекваше му, когато и на нея й олекваше. Стискаше зъби, защото я обичаше до болка. Искаше я. Желаеше я до лудост. Мълчеше. Утешаваше се - "каквото е писано да става, ще става". Винаги бе там, когато го повикаше. Търпеше моментите й на лудост, защото я обичаше повече от всичко. 

Но един ден тя дойде с друг. Каза му: Това е той. Ще се женя. Причерня му. Стисна зъби, преглътна и замълча. Обичаше я и искаше да е щастлива. Щеше някак да го преживее. "Каквото е писано да става, ще става", успокои се. Може би някой ден.. И тя се омъжи. Създаде семейство, народиха си деца.

А той стискаше зъби и продължаваше да си мисли "един ден всичко ще е различно". Обичаше я. Желаеше я до лудост. Така годините отлитаха и те остаряха заедно... и поотделно. Докато един ден след години, седнали на пейката под стария дъб и с побелели коси, тя му каза: Само едно нещо ми липсваше, за да съм изживяла живота си, както бих искала. Така и не ме допусна до себе си...

Обичаше го до лудост. Страдаше с тъгата му, смееше се с усмивката и се къпеше в сълзите му...