Червената роза

Тя се олюля и загуби равновесие.

Със сигурност щеше да падне, ако не бяха ръцете, които я подхванаха. На мижавата светлина от уличното осветление успя само да види, че бе мъж и носеше черно кожено яке.

- Eй, добре ли сте - попита разтревожено той. Погледна лицето й. Беше съвсем бледо, без цвят, а очите й... Инстинктивно сложи ръка на челото й.
- Господи, цялата гориш - възкликна той, скъсявайки дистанцията помежду им - Ще повикам бърза помощ.

- Не, недей, моля те. Съвсем наблизо съм. Просто ми помогни да се прибера - премина и тя на "ти". Сякаш с негласна уговорка я хвана през кръста, а тя наклони глава към рамото му. Както вървяха, в далечината приличаха на влюбена двойки и никой не би предположил, че са абсолютно непознати. За пет минути стигнаха до входа й.

- Сама ли живееш? - попита мъжът.
- На квартира.- отвърна плахо момичето.

Той поклати глава.

- Не мога да те оставя сама в това състояние. Дори не прозвуча като въпрос. Качиха се и тя се зарови в чантата си за ключовете. Въпреки, че си личеше, че в апартамента живее наемател, беше уютно. Явно се бе постарала да му придаде някакво усещане.

Мъжът я хвана и я повдигна в ръцете си, сякаш бе перце. Едва сега можа да се загледа в лицето му. Беше грубо и с насечени черти, като на човек, който е претърпял много в живота си. На носа му си личаха белези от скорошно счупване, а кожата му бе грапава. Ръцете бяха като на човек, който си изкарва прехраната с физически труд. Само очите бяха някак различни. Въпреки болката, която усещаше, от тях се излъчваше и топлина, която омекотяваше иначе грубия външен вид. "Привлекателен е", помисли си тя.

Сякаш усетил мислите й, той се усмихна и я постави на леглото в спалнята.
- Не те ли е страх да пускаш непознати вкъщи?!, попита той, все още усмихнат.
- Принципно да. - главата й отново се замая. - Но теб те чувствам различно. Не се плаша.

Той не отговори. Излезе от стаята и отиде в банята, където наля в един леген студена вода. После измъкна от кухнята бутилка ябълков оцет.
- Къде мога да намеря парцал, някаква дреха, която не ти трябва - попита. Тя му посочи с ръка към раклата. Извади някаква бяла риза и я накъса на ивици, след което потопи парчетата във водата.

- Аууу - подскочи тя от неочаквания допир на студа. Гореше я и мокрият парцал на челото й почти веднага изсъхна. Той повтори процедурата, след което сложи останалите ивици на глезените и китките й. Повтори няколко пъти и тя усети, че й става по-добре.

- Мария. Аз съм Мария - промълви по някое време.
- А аз съм без име. Можеш да ме наричаш просто анонимния - отговори и мъжът. - Имаш ли някакви лекарства - фервекс, парацетамол или нещо от този сорт?
- Там - посочи отново тя.

- Само упсарин - намръщи се той, след като безуспешно се ровичка няколко минути. После без да каже нищо, взе ключовете и излезе през входната врата. Минаха пет минути, десет. Мария започна да се заслушва. След половин час чу тракането на ключовете и той най-сетне се появи. Влезе в кухнята и тя дочу шума от удрящи се една в друга чаши.

- Изпий го - мъжът дойде и седна на леглото до нея.
- Какво е? - попита Мария, опитвайки се да установи съдържанието на сместа.
- Нали ми имаш доверие, няма да те отровя, разсмя се той. - Ще ти стане по-добре.
Тя покорно надигна чашата. После се уви отново, а той продължи да слага компреси на челото й. Постепенно се унесе. В просъница виждаше само, че той е до нея в тъмнината и я наблюдава.
"Хубаво е", помисли си тя. Това бе и последната й мисъл, преди да заспи.

Светлината се процеди през пердето и лъчът загъделичка очите й. Отвори очи и спомените от предишната нощ моментално нахлуха в съзнанието й. Него обаче го нямаше. Нахлузи пантофите и пеньоара и отиде в хола. Не бе и там. Нищо не издаваше, че някога някой е бил там, освен нея самата. Легенът си бе на мястото, парцалите не се виждаха. Едва като влезе в кухнята, застина. На масата стоеше една червена роза, сякаш да й напомня, че това не е било сън. Усмихна се, установявайки и че вече е далеч по-добре. Лошото бе минало.

Минаха два, три дни. Едва сега Мария започна да усеща разочарованието от факта, че той може и да не я потърси. Нямаше никакви негови координати, дори не знаеше и името му. За човек, който бе ваксиниран към думата "любов", учудващо често мислеше за него. Бе единственият, който бе успял да пробие бронята й до момента. Минаха месеци. И тя постепенно се върна към ежедневието си. Но един ден, както пиеше кафето си в близкото барче, погледът й попадна на страница от вестника на съседа. Криминалната хроника. Тя едва не изпусна чашата.

"Полицията залови опасен престъпник, избягал преди 6 месеца от затвора". Нямаше никакво съмнение, това на снимката бе той. Беше физиономист и нямаше как да го сбърка. Още на другия ден отиде в затвора и поиска свиждане.

Той се появи в стаичката и по лицето му се разля усмивка, показвайки, че я е познал. Топлината в очите му отново се появи, грубите черти изчезнаха и за момент заприлича на малко момченце. Тя седна и се загледа в него. Гледа го няколко минути, без да каже нищо. После му подаде ръка. След кратко колебания той я пое. Стана му тъжно.

- Ще те чакам, промълви тя. - Не ме интересува кой си и какво си направил, аз знам кой си в действителност. Ще те чакам...

Явно осъзнавайки смисъла на казаното, той се сви в гримаса. И съвсем изненадващо по бузата му се отрони една сълза, която си запробива път надолу по лицето му. Едва сега Мария установи колко много болка имаше насъбрана в него. Минаха още няколко минути. Накрая устата му се отвори и думите излязоха на повърхността.

- Сашо... Казвам се Сашо.
Анонимният вече си имаше име. За първи път от много години насам...

П.П: Във всеки човек, колкото и да е лош, се крие поне капчица доброта...