- Пепииии, време е да ставаш!
Пепи обаче имаше коренно различно мнение по въпроса. Той отвори мързеливо лявото си око, колкото да се запознае с източника на досада, след което се зави презглава с юргана.
- Ставай, ще закъснееш за училище. - И този път, без да се церемони, майка му дръпна пердетата, оставяйки все още слабата слънчева светлина благодарно да нахлуе в стаята. После с изпипан маниер погъделичка мъника по краката.
- Аааааа!!! - Пепи подскочи и се намуси. - Добре де, разбрах вече.
- На бегом към банята - инструктира го родителското тяло. - и после ела да си изядеш закуската, че ще закъснееш. Пак се успа.
Пепи, който между другото бе гордостта на трети "А" клас от 127 СОУ по изстрелване на слюнка в десятката, съблече пижамата и се насочи към тоалетната. Прозя се, докато влизаше, после се зачуди дали да не пробва коронния номер да улучи чинията от средата на банята, докато пишка. В интерес на истината все още не се беше усъвършенствал добре и идеята често пропадаше, но пък от опит глава не боли, мислеше си той.
Е, вярно, често си намокряше краката, но пък затова се научи да ходи с пантофи. След като сведе поглед към краката си и установи, че са боси обаче, реши този път да пропусне състезанието.
- Измий си ръцете и идвай да закусиш - подкани го за N-ти път майка му. Пепи се наплацика на чешмата и потегли към кухнята.
- Уф, пак ли попара - намуси се той.
- Айде яж и стига мрънка. Знаеш ли колко деца стоят гладни по света, скастри го родителското тяло и се обърна да рови в хладилника. Моментът бе перфектен. Пепи грабна набързо купата и отвори капака на табуретката под масата. Операция "Бързо, чисто и прецизно" приключи с изсипването на попарата в табуретката и затварянето на капака. След което за камуфлаж започна да трака с лъжицата в чинията, която вече бе прилично празна. Само след миг майка му приключи с ровичкането и се обърна.
- Кога успя? - зачуди се тя, но въпреки това предпочете да се отдаде на списването на списъка с покупки, отколкото на детективска дейност.
- Днес няма да мога да те гледам, ще ходя на пазар, така че следобяд отново иди на забавалня - информира го набързо. Пепи се ухили доволно, тъй като този избор определено имаше своите предимства, но за тях по-късно. Хукна към стаята и набута в чантата всичко, което му попадна под погледа.
- Облечи се хубаво, че е студено - чу се от кухнята. Той навлече набързо сивото си яке, грабна в ръка шапката и хукна навън. Закъсняваше за срещата с Тошко, който между впрочем бе най-близкият му приятел. Напоследък обаче двамата нещо се посдърпаха, след като установиха, че харесват едно и също момиче.
Ех, Соня, Соня... "Любовта на живота ми", мислеше си доста ентусиазирано Пепи, докато търчеше по улицата. Всъщност за неговите 9 години това изказване бе малко пресилено, но пък тепърва щеше да се сблъсква с много още такива "солидни" увлечения. Иначе Соня бе от неговия трети "Б" и бе една от хубавиците на 127 СОУ. Русичка, слабичка и все ще намери за какво да ти се усмихне... Как да не е влюбен?!
- Айде бе, пак закъсняваш - прекъсна унеса му Тошко.
- Мани, наште пак ме тормозят - почеса се Пепи, нанасяйки несправедливи обвинения и на мъжката част на семейството, която отдавна бе почнала работа и нямаше как да го тормози. В главата на нашия герой обаче, се задаваха съвсем други мисли. Имаше да мисли за толкова много неща...
Двамата с Тошко влетяха в класната стая точно пред г-н Даско Даскалов, който бе учителят им по български и с упорита страст защитаваше честта не само на професията, но и на фамилията си. Очаквано Пепи не чу нищо от разказа мув първите три часа. За пореден път се беше загледал в третия чин отляво до прозореца, на който стоеше неговата възлюбена. Наскоро Тошко, който колегиално се бе отказал от борбата за ръката й, го попита: Ама тя знае ли, че я харесваш?! Трябва все пак да проявиш интерес.
Тая реплика Тошко я бе чул, докато родителите му гледаха някакъв немски сериал, но пък се почувства като някакъв професор, докато я казваше мъдро и клатеше глава. А и в крайна сметка Пепи го послуша. От близо седмица не пропускаше да й напомни за себе си. Криеше й тетрадките и учебниците, дърпаше я за плитките и я замеряше с хартиени топчета. Странно защо обаче, тя не проявяваше признаци на особено затопляне в отношенията им, дори напротив. Но дето се вика: С постоянство към прогрес. "Като разбере с какви сериозни неща се занимавам, сама ще ме заиска", усмихна се доволно той. Но засега трябваше да мълчи. Което си беше доста трудно.
Времето за пореден път реши да изпревари нормалния си ход и докато Пепи се усети, часовете изтекоха.
- Айдееее - юрнаха се навън съучениците му, подкарали една позагубила форма футболна топка към двора. Той я изгледа със съжаление, след което въздъхна тежко - имаше работа да върши. Метна чантата на рамо и се насочи към занималня "Гумените патета". Колкото и да му се искаше да остане и да се занимава с далеч по-типични за децата неща, трябваше да върши обществено-полезна дейност. От него зависеше бъдещето не само на квартала, но и на целия град. Бъдещият Джеймс Бонд започваше със шпионската си дейност.
Приятно ми е, Бондев. Пепи Бондев.
Първа част ТУК
Няма коментари:
Публикуване на коментар