Старши детектив Сребролюб Златарев (титлата е задължителна, знаете ли колко години се трепа човека за нея) въздъхна и затвори папката на бюрото си. Отново се очертаваха мрачни, изпълнени с тежка работна участ, дни.
Старият му познат, Кумът се бе завърнал на бойното поле. Всъщност старши детектив Сребролюб Златарев въобще не отговаряше на името си.
Преди време някои по-оптимистично настроени решаваха да извлекат дивиденти от странния избор на родителското му тяло, но непреклонно удряха на камък. Той бе неподкупен (наблягаме, при никакви обстоятелства и) най-вече заради факта, че бе алергичен към сребро. Като поотрасна и откри този недостатък, се обърна към мама и тате с молбата да смени името си, но това така и не стана. Двамата го успокоиха, че те обичат достатъчно среброто и за него, така че ще не ще, си остана Сребролюб.
Та напук на това, старши детектив Златарев се хвана сериозно на работа и си издейства реноме на страшилище за нарушилите закона. Дотолкова бе морален, че дори и малки лапета буташе в панделата. Веднъж минавайки през парка, видя как едно четиригодишно се опитва да се качи на колелото на друго, дето бе по-малко и слабичко. Това го жегна мигновено и той моментално грабна нарушителя за ръка и го повлече към ареста за ужас на майка му, която стоеше на близката пейка. Не помогнаха и протестите й.
"Злото трябва да се изкоренява в зародиш. А това тук е начална форма на рекет", категоричен бе старши детектив Златарев, докато малкият престъпник обърсваше сополките с десния си ръкав. В крайна сметка майката бе принудена да дойде в полицията, за да нахрани наследника на фамилията с топла супа. Хубавото в случая бе, че на него пък му бе по-скоро интересно и се разрева, като трябваше да си тръгва.
Друг път пък хвана някакъв гамен да си хвърля фаса на улицата. За назидание го накара да потърси всички угарки в радиус три километра по паветата и да ги изхвърли в кошчето пред участъка. Та такъв бе старши детектив Сребролюб Златарев. Лицето на закона.
Сега обаче пред него стоеше изключително тежка задача. В района му се бе развихрила опасна групировка, водена от стария му познат - Кумът. Митю Цайсите, Mиро Шамара, Пешо Бобъра, Пехливанина, Гамби... Всички тези момчета имаха досиета, които тежаха толкова, че сам не можеше да ги повдигне.
Но сега си бяха регистрирали официално съвсем законна фирма, която се занимаваше с ... гледане на деца. Да, бяха открили забавачка със симпатичното име "Гумените патета". Ясно бе, че цялата тази дейност бе фасада за престъпните им действия, ама как да го докаже.
Най-лошото бе, че в забавачницата наистина идваха малки деца. Бяха наели две баби, дето по цял ден дундуркаха малките. Те и самите баби бяха вече някой да ги гледа, та не бе много ясно кой кого гледа, ама... Хитро измислено, безспорно. Едно обаче му бе ясно. Мозъкът на групата бе старият му познат - Антоний Добролюбков по прякор "Кумът" и от това най-му тежеше.
Последният се сдоби с прякора си още преди години, когато откликна на молбата на едно аверче да му кумува на сватбата и като всеки уважващ себе си мъж удържа на обещанието. Два дни по-късно обаче с горкия младоженец се скараха и без много да му мисли, го прати на дъното на местната ръка. Оттогава незнайно защо избягваха да го канят повече за кум, но прякорът си му остана. И без това си го харесваше достатъчно, напомняше му за култовия филм - Кръстника.
Иначе двамата със Сребролюб се знаеха още от полицейската академия. Учиха дълги години рамо до рамо и дори предвиждаха Добролюбков да донесе нови почести на закона в града. Е донесе, ама не от тези, дето им се искаше. Предпочете по-лесното и мина от другата страна на закона. Голям майтап. В първите три години всички му се кланяха, в останалите на входа на академията кибичеше снимката му с надпис: Издирва се. След време го хванаха и полежа, ама бързо си излезе. Имаше връзки в полицията момчето, нормално. За петте години от другата страна на закона се издигна - внасяше, изнасяше дрога, имаше си момичета по бардаците, хора за рекет, въобще движеше цялата дейност.
После за известно време зачезна и бившият му колега най-сетне си отдъхна. Ето обаче, че Кумът отново се появи на хоризонта и дните на старши детектив Златарев отново предвещаваха много безсънни нощи.
Не по-малко опасна и атрактивна личност бе дясната му ръка на тартора - Мирко Шамара. И неговият прякор си бе изцяло заслужен. Имаше един доста вреден навик (няма го ядосвате, ей). Беше доста сприхав и кипваше за щяло и нещяло. И изгуби ли почва под краката и започва да раздава шамари. Още в детските години бяха пропищяли от него. Ядоса го некое другарче и той - шат, отвърти му един. После взе че му стана навик и почна наред, без да подбира - другарчета, другарки, готвачки... Трас, прас, джас.
До такава степен му свикнаха, че чак сами си подлагаха бузата, като го видят, че се ядосва. Е да, ама Мирко порасна и влезе в света на "лошите момчета". И там се намери някой да му връчи и пищов. Ми сещай се. И така, дорде един ден пътищата му се пресякоха с тези на Справедливко. Виде сметката на трима пред очите му и нашият герой моментално го взе под крилото си. Тъй де, що да си цапа ръцете, като може да си има човек за "черната работа". Още повече пък му и харесва...
Телефонът извъня, карайки старши детектив Сребролюб Златарев да подскочи целия, изваждайки го от унеса на мислите. Той изпсува набързо, минавайки директно на роднините трето коляно на горкия телефон, който беше от тези старите, пожълтели и със шайба и въобще не заслужаваше подобно отношение (най-малко спрямо възрастта си).
Иначе антика, ама като не даваха нови. Даже и една мобилка не им връчиха служебно. Вдигна го и предпазливо попита:
- Кой си?
Не по-малко предпазлив отсреща отговориха:
- Аз съм.
Старши детектив Златарев се огледа. Беше сам в стаята. Все пак верен на природата си, прошепна съвсем тихо:
- Успя ли?
Отсреща поклатиха утвърдително глава. След няколко секунди тайното ни оръжие все пак се усети, че няма как този жест да бъде оценен, без да бъде видян.
- И още как...
Усмивката най-сетне изгря на лицето на старши детектив Златарев, подсказвайки на страничния наблюдател че е крайно време да се пообръсне малко. Какъвто беше брадясал, току виж го понижат в ранг.
- Ей така те искам - Ентусиазмът вече бе виден и с просто око - като се сдобиеш с информацията, чакам знак. И да знаеш, разчитам на теб, ей.
- Да, шефе - и линията прекъсна, оставяйки възможност на старши детектив Златарев да потрие доволно ръце. Май все пак на хоризонта имаше лъч надежда. Беше крайно време битката със Кумът да започне отново. И този път да е с различен финал. Мда, от този момент нататък войната вече бе факт.
Втора част ТУК
Няма коментари:
Публикуване на коментар