Коледни поверия

Кожата на ръката му беше студена и груба като шкурка, но тя продължаваше да я притиска силно до лицето си, сякаш горещите й сълзи можеха да върнат времето назад. 

Поглъщаше чертите на лицето му, познати й до болка, осъзнавайки, че единственото, което животът бе взел от него, бе и най-ценното... времето.

Нищо не се беше променило от онзи ден преди трийсетина години, когато нито един от двамата не осъзнаваше, че тежките думи могат да променят човешки съдби. Казаха си неща, които никой от тях не мислеше, а после поеха в различни посоки.

До днес, когато стоеше пред болничното му легло и единствено писукането на монитора оповестяваше, че още е тук. Косите му бяха почти изцяло побелели, а сладникавата миризма на старостта отброяваше последните минути за един и може би началото на нечий друг живот някъде по света. Но усещането бе за младостта им, за онази изгубена любов, която можеше да има съвсем различен край от днешния.

Дори нямаше нужда да й казва кой е. Позна го веднага, неслучайно хората казват, че кръвта вода не става. Беше почти същият като баща си, същата фигура, тъмните очи, дори и погледа. Покани го да влезе и когато се върна с кафето в хола, той бе оставил един дебел плик с писма на масата.

- "Никой в семейството ми не одобрява това. Кой знае, може би са прави, но съвестта ми казва друго - усмихна се тъжно той и посочи към плика. - Със сигурност мога да кажа, че майка ми и баща ми се обичаха. Живяха дълго, уважаваха се един друг и в крайна сметка създадоха мен и брат ми. За някои хора това е повече от достатъчно. Но цял живот усещах онази меланхолична тъга в татко, която той така неумело прикриваше. И често съм се питал какво ли е преживял, та да остави такъв траен белег"...

Отпи от изстиналото кафе. Беше силно и горчиво.

- "Няколко дни след като изпадна в кома, намерих писмата, мама ги беше скрила в един куфар в килера. Вероятно нямаше да сторя нищо, ако не ги бях прочел, но сега просто е различно. Знам, че я е обичал, но нищо не може да се сравни с това, което открих в тях.

И тя самата казва, че човек намира истинската любов веднъж в живота и просто е приела, че винаги ще е на второ място след вас. Писал ги е всяка година по Коледа, откакто сте се разделили, но така и не е намерил сили да ги изпрати, а тя смяташе, че ако ви ги дам, единствено ще ви причиня болка. Въпреки това исках да знаете какво сте означавали за него. Ние вече се сбогувахме, надявам се и вие да намерите сили в себе си да го сторите".

Наясно беше, че отвори ли някое от писмата, ще открие в тях същият онзи водовъртеж от силна болка и безумна любов, каквато съпътстваше цялата им връзка.

Но така и не успя да превъзмогне желанието си, сякаш за да се убеди и сама, че нито един от двамата не бе допуснал друг в сърцето си през цялото това време. Че вечната гордост, която всеки притежаваше, така и не им бе позволил да протегнат ръка към другия. И че са изживели един цял живот поотделно и .. също толкова заедно.

"Честита Коледа, обич моя! Годините минаха толкова бързо, че сякаш бе вчера, когато вървях упорито напред, докато шумът от токчетата ти заглъхваше. Едва ли някой от нас е осъзнавал какво ще загубим в този момент, но зная, че дори и сега, когато пиша тези редове за вероятно последен път, нищо в сърцето ми не се е променило. Помня толкова ясно усмивката ти и двете предни заешки зъбчета, начина по който отмяташе косата си гневно назад, когато се ядосваше, как плачеше дори и за непознати хора на улицата.

Помня колко горчиво обичаше кафето си, как караше колело в парка без ръце и се смееше до полуда на немите филми на Чарли Чаплин. И се надявам някъде там да е имало един друг мъж, който да знае всичко това и да те обича също толкова силно, колкото аз. Да сте видели всички онези красиви кътчета по света, които можехме да обиколим заедно, да те е дарил с дузина прекрасни деца, а те от своя страна с внуци.

Но преди всичко друго, да е умеел да прощава и да подава ръка, както аз никога не успях. Имам своя голям грях, обич моя, и той е, че на побелелите семейни снимки у дома и досега винаги виждам теб, а не жената до мен. Дано и тя, и Бог съумеят да ми простят.

П.П: Знаеш ли, все още вярвам в поверията. Всяка Коледа си пожелавам едно и също нещо - да успея да те видя поне още веднъж, за да си отида в мир".

Събуди се от пронизителното пищене на монитора. Показваше права линия, в коридора се чуваше типичното за подобни случаи суетене, а ръката й все така стискаше неговата.

Едва тогава забеляза, че очите му вече не бяха затворени, а лицето му бе застинало в същата онази прекрасна усмивка, заради която навремето се влюби в него. А навън се сипеше бял пухкав сняг, на огромни, дебели снежинки...