петък, 20 март 2015 г.

Кога пръст при пръстта отива



Баба Злата беше... злато човек.


Винаги готова да помогне на всички и на всеки с какво и как може, пък като съчетаем тази й черта по рождение с факта, че отскоро бе и реститутка по наследство, не беше чудно колко много хора не можеха да й се нарадват. 

Ей го, например, на баба Злата шурея - Илийчо. От толкоз много роднини, накрая само той й бе останал, но като й идеше на гости всеки вторник, се отчиташе като за цялата рода до десето коляно. 

- Айде, бабо Злато, сипи една ракийка, че му се не види краят!


И баба Злата се пресягаше към хладилника, изваждаше изстудената ракия, та му налее в чашката. Той я гаврътне на един гълток, намуси се и отсече:


- Бабо Злато, ти нали си знайш? Аз без мезе не моем пием!


И тя се пак пресегне към миндера, извади луканките, филето и що бе наготвила. Знаеше си жената, че ще дойде Илийчо, изморен, да я види как е, що е, поне да го посрещне като хората. А като хапне, пийне, тя ще извади столевка от портфейла и ще му я мушне в ръката.


- Вземи, баба, за децата, да ги почерпиш нещо, да им купиш дрешка и обувки. За какво са ми тия парици, ако не, за да си зарадвам родата, нали за туй живея. 

А да беше само Илийчо. Ами докторът - какъв човек, каква душа. По цял ден болните прииждаха при д-р Здравков и кат излезат, ей ги като нови, здрави, здрави. Преди година баба Злата се подхлъзна на паважа, та я заведоха в Спешното. А там, д-р Здравков я прегледа, изписа, що изписа и й рече: Ееее, бабо Злато, че ти всички ни ще надживееш. Ей го, веч си като нова.


Благодарна, баба Злата му отвърна: Докторе, че не редно, не е, ама аз такова, за грижата, да взема нещо да почерпя?! Знам, че здравна каса, ама все пак, грижа си е. 

- Ми може, бабо Злато, може! Ама аз алкохол не пия и сладко не ям, поддържам се във форма - ухили се докторът, чак му се видяха златните коронки. Как ги бе изкарал с тая скромна лекарска заплатка, само той си знае. И извади баба Злата столевка от портфейла, та му я мушна в ръката.

- Вземи, баба, вземи! За какво са ми тия парици, ако не да зарадвам хора като теб, дето цял ден здравето си дават, да помагат в полза роду.





А за кварталната библиотечка, разбрахте ли?! Срещна я наскоро леля Цеца от съседния квартал и й вика: Разбра ли бе, душа?! Щели да закриват библиотеката, нямат хората парици вече, ще фалират, а са там от близо 50 години.. Веч и за култура пари няма, пустата България..


Туй баба Злата не можа да го допусне. Отиде в банката и изтегли всичко, де що й бе останало. Написа чек, та го прати, но името си не написа. На нея благодарност не й трябваше, достатъчно й бе, че с тия парици щеше да помогне на родната култура. За какво са й, ако не, за да зарадва младите?!


И ей го, кога се изнизаха три месеца, като един ден минаха сякаш. Баба Злата залиня, душата й опустя, беше си й тъжно. Знаеше, че е на възраст, но така й се искаше да си поговори само с някой, дори за пет минутки - като пуста кукувица беше вече. Ала младите я подминаваха в забързаното ежедневие, дори и поглед й не хвърляха, кога пристъпяше бавно по паважа в поредната разходка.


Един ден й притъмня пред очите и реши да полегне. Бре, ама й зле и не й минаваше. "Доктора, доктора, сега ще му звънна", рече си и набра набързо телефона. Веднъж, дваж, три пъти свободно и продължи да си звъни. "Илийчо, баба, Илийчо, той ще дойде, ще ме закара до доктора", помисли си и избра осемте цифри. Веднъж, дваж, три пъти свободно и продължи да си звъни. Продължаваше да звъни и два часа по-късно, когато в слушалката упорито оттекваше рефренът "В момента няма връзка с този номер, обадете се по-късно".


Три дни по-късно я погребаха. Така и не се намери близък или познат да плати ковчега, та поп Коста от местната църква заръча на гробарите да й стъкмят набързо нещо от някакви дъски и да я мятат в някой от общите гробове. И туй си беше бизнес все пак, не за всеки божи раб се намираше отделно място. "На гробищата криза не вирее", обичаше да си повтаря поп Коста - "рано или късно пръст при пръстта отива, но кой как си го постеле", сетне чинно се прекръсти като всеки уважаващ себе си духовник.


Та баба Злата беше злато човек. Винаги готова да помогне на всички и на всеки с какво и как може...