Златните ръце на д-р Бърканичков

Д-р Кирчо Бърканичков (внимателно с личното име, че една буквичка да объркате, после на мен ще ми натяквате какво подсъзнание съм имал) бе свръхсложен и комплексен литературен образ...

Житейски ходове

Казват, че сърцето е изумителен по своята същност орган, толкова непостоянен в своето постоянство, колкото и ритъмът, с който функционира. 

Както всички останали органи в тялото, и той се нуждае от кислород и хранителни вещества, за да оцелее. Има обаче и една друга нужда, която никога не се променя: тази да обича и да бъде обичан. Какъв уникален контраст, голям е едва колкото човешки юмрук, а побира толкова много любов.

Мераците на един мераклия

Ванчо Мераклийски бе много, ама много самотен мъж.

Имаше добри обноски, дето го бе възпитала мама като малък, но толкова, нищо повече. Нито бе хубав, нито бе грозен, нито бе нисък, нито висок.

Правилата на дявола

Господи! - въздъхна той уморено и се отпусна на таблата на леглото. 
Извади цигара и я запали, докато с нескрито удоволствие наблюдаваше как бавно и грациозно отива до банята.

Изкупление

Всичко се случи толкова бързо, че той въобще не успя да реагира. 
Отклони очи за миг да смени станцията и видя мъжа, едва когато погледна отново напред. Беше толкова близо, че дори и в мига, в който отчаяно натисна спирачките, знаеше че е твърде закъснял.

Следите от огъня

Едва различаваше очертанията на горящите мебели, гъстият облак от дим вече бе обхванал почти изцяло стаята и по-скоро чуваше, отколкото да вижда как огънят неумолимо поглъща всичко, което обичаше. 

Пращенето и пукането на дървената ламперия, книгите, килима, пердетата, общата им снимка от онези така щастливи две седмици в Париж.

Ягодова луна или кой ще загаси пожара в мен?!

Пробвах се да гледам "Ягодова луна". 
На петата минута трафопостът до нас изгоря, на 15-та в кухнята започна да пуши, а в 20-та Асен излезе от хладилника и ме успокои, че няма страшно, защото екипът му е на линия и чака до прозореца.

Коледни поверия

Кожата на ръката му беше студена и груба като шкурка, но тя продължаваше да я притиска силно до лицето си, сякаш горещите й сълзи можеха да върнат времето назад. 

Поглъщаше чертите на лицето му, познати й до болка, осъзнавайки, че единственото, което животът бе взел от него, бе и най-ценното... времето.

Кога пръст при пръстта отива

Баба Злата беше... злато човек.

Винаги готова да помогне на всички и на всеки с какво и как може, пък като съчетаем тази й черта по рождение с факта, че отскоро бе и реститутка по наследство, не беше чудно колко много хора не можеха да й се нарадват. 

Любовта като руска рулетка

Вярваше, че отдавна е претръпнала. Че след всичко, което е преживяла през годините, е невъзможно да обича отново. 

Че просто няма кой да накара сърцето й отново да прескача с онзи уплах, който изпитваш само, когато човекът срещу теб означава нещо истинско и вълнуващо.