петък, 20 април 2018 г.

Цената на живота




"О, Боже! Може ли да се снимам с вас, моля ви, моля ви"! 

Лицето й бе изпълнено с такъв неописуем възторг, че напук на раздразнението си, усетих че се пропуквам. "Как да откажа на такава молба?!", заядливо отвърнах аз, но саркастичният ми тон явно увисна някъде във въздуха или тя просто не го усети....

Беше съвсем млада, с онова по детски невинно излъчване, в което вероятно доста мъже биха открили смисъла на дните си.

"Вие сте любимият ми автор. Чела съм "Цената на живота" поне десет пъти", допълни тя и бързо се сгуши в мен, изваждайки мобилния си телефон за снимката. Стана ми и смешно, и тъжно. Какво разбира едно девойче, което вероятно съвсем наскоро е минало двайсетте, от житейските уроци или посланията на времето. Отдръпнах се още по-навътре под козирката, докато дъждът се усилваше с явна демонстрация на мартенски характер

Надигнах пластмасовата неугледна чашка и отпих поредната глътка. Ефектът не закъсня - алкохолът изгори вътрешностите ми, след което по вените ми плъзна и желаната топлина, а на угарката на цигарата явно й омръзна безмислената демонстрация на търпение и също се свлече надолу, разсипвайки се наполовина върху пожълтялата ми риза и наполовина в чашата. "Ето защо казват, че често уискито имало вкус на тютюн", помислих си.

На 55 години бях преуспял.. или поне в очите на хората. Само преди месец бях публикувал поредната си успешна книга. Пета поред - "Никога не се предавай". Разказваше се за млад мъж, загубил едната си ръка в мотоциклетна катастрофа, който, докато търси новото начало, среща в болницата малко дете и под негово влияние създава една от най-големите благотворителни организации в света, подпомагащи деца в нужда. Пътувах по турнета, в България, в Европа... тук вече и името ми се отплащаше, изцяло на принципа "Първо работи ти за него, после то ще работи за теб".

Но пред всички тия стотици хора, които срещах всеки ден, голямата ми тайна оставаше единствено за мен самия. Как с часове стоях втренчен пред самотния празен бял лист и едва след първата чаша, той започваше да се изпълва с образи, а след втората, третата и четвъртата те ставаха все по-цветни и вълнуващи. Сякаш бях сключил сделка с дявола. "Най-страшното идва тогава, когато трябва да платиш за цената на успеха си", беше казал някой навремето и този някой сякаш беше дяволски прав. Каква ирония, а?!

"Ама вие сте целият мокър!", възкликна ужасено момичето, връщайки ме обратно в настоящето. - "Не може така, ще настинете". Тя свали якето си и ме загърна в него с грижовност, която много, много отдавна бях забравил.

"Знам какво си мислите. Какво е това дете, което ви говори за цената на живота, та още не е навлязло в него", продължи да говори тя, след което замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи. Вгледа се в очите ми няколко секунди и очевидно взе решение.

"Загубих родителите си в катастрофа едва десетгодишна. Няколко години държавата ме прехвърляше в най-различни приюти, преди да вляза в приемно семейство. А там... новият ми баща беше лош човек. Причини ми неща, за които дори не искам да се сещам, а майка ми беше твърде слаба и страхлива и предпочиташе просто да се скрие, докато това се случваше, сякаш така щеше да е чиста пред съвестта си. За да забравя, започнах да посягам към опиатите, от тях минах и на друго"... Тя посочи китката си, където едва забележими, върху нежната бяла кожа действително се виждаха белезите от иглите.

"Докато един ден попаднах на "Цената на живота" и тази книга промени всичко. Тя ми показа, че в моят собствен свят аз съм главният герой и сама определям как ще изглежда той, дали ще е мрачен и сив, или слънчев и усмихнат. Разбрах, че пред себе си имам точно два варианта - да живея винаги с миналото или да продължа напред към бъдещето, където да вярвам, че ме чакат най-хубавите моменти. Именно вашата книга ми даде силите да продължа и да бъда човекът, който съм днес. А днес... днес аз обичам живота повече от всичко. И го дължа преди всичко на вас", завърши момичето. После се отдръпна от мен и застана под дъжда, докато на лицето й грееше една от най-красивите усмивки, които някога бях виждал.

"Подарявам ви якето, аз съм на една пресечка от вкъщи. Това е най-малкото, което мога да направя, за да ви се отплатя".. и с детински писък хукна по улицата, а стъпките й отекваха в локвите, докато образът й се отдалечаваше все повече и повече от мен.

Не знам кое дойде първо. Огорчението или срамът.. А може да беше и обратното. Та какво разбира едно девойче, което вероятно съвсем наскоро е минало двайсетте от житейските уроци или посланията на времето?! Току-що това едно младо момиче, което можеше да ми бъде дъщеря, ми беше дало безмилостен и суров урок, напомняйки ми, че да пишеш за смисъла на живота съвсем не означава да си го разбрал и усетил истински.

Наведох се и оставих чашата на земята. Щеше да е твърде идеалистично да си мисля, че ще успея да се откажа ей така, изведнъж. Но поне вече имах желанието да опитам и дори да оцелея в най-страшната битка в живота си. Демоните в самотния бял лист отново ме чакаха... там на бюрото. Но този път вече нямах намерение да бягам...