Коледни чудеса

Напоследък все по-рядко се случваше по Коледа да вали сняг, но явно тази година щеше да е изключение. 

При това беше същия сняг, който помнех от детството си - бял, пухкав и красив.

София буквално бе заприличала на снежна приказка, досущ като в някоя от историите на Ханс Кристиан Андерсен, само студът разваляше донякъде цялостното впечатление. Със сигурност бе някъде под нулата, но пък, когато бързаш за дома на Бъдни вечер, някак си по-склонен да преглътнеш малките капризи на времето. 

Градът бе опустял, така че нямаше как да не го видя, открояваше се отдалеч на фона на празните улици. Загърнат в прокъсано вълнено одеяло, с дълга побеляла брада и коса, някак иронично напомняше на добрия старец, като изключим факта, че устните му бяха посиняли от студа и трепереше. Вече го бях подминавала на няколко пъти преди, но сега ми се стори нередно да извърна поглед и да мина, сякаш тротоарът е празен. 

Наведох се и първото, което ми направи впечатление, бе красивото златно кръстче, което висеше на врата му, ярко контрастиращо с опърпаните скъсани дрехи и обувки. Ароматът бе толкова типичен за всеки клошар по улиците, че първоначалната ми реакция бе да се отдръпна обратно. Овладях порива си и водена от спонтанна реакция, изненадала дори и мен, му подадох ръка.

- Хайде, ела с мен.

Той ме изгледа учудено, сякаш въобще не вярваше, че пред очите му стои реален човек, а не е просто някаква игра на въображението.

- Къде?

- У дома. Грехота е едни да треперят сами по Коледа, докато други празнуват на топло пред камината. Тази вечер ще си с нас. 

Усмихна се и лицето му се проясни за миг, подмладявайки го поне с десетина години. В очите му пък грейна такава топлина, че и да имах съмнения в решението си, се стопиха като снежинки на ясно слънце.

- А семейството ти какво ще каже, когато изведнъж замъкнеш някакъв мърляв просяк в къщата си?

Беше мой ред да се усмихна. Не е като да нямах притеснения за това, буквално ми четеше мислите.

- Аз ще му мисля, ти няма за какво да се притесняваш.

Изправи се и намятайки одеялото около врата си, тръгна с мен. Още когато отключих, отвътре лъхна аромата на питката, сърмите, тамян и всичко онова, което винаги ме караше да намирам Бъдни вечер за един от най-уютните празници. Мартин излезе да ме посрещне и очите му буквално се разширих от изненада, когато видя спътника ми.

- Това е... - едва сега се сетих, че дори не съм го попитала за името. - Той ще остане с нас тази вечер.

Клошарът се прокашля смутено. - Васил, приятно ми е. Васил.

- Там е банята. Отиди се изкъпи, има топла вода. Аз ще ти намеря някакви стари дрехи.

Той послушно закрачи и след малко с Мартин останахме сами. Продължаваше да ме гледа, сякаш нещо в мозъка ми изведнъж е започнало да работи на различна честота. 

- Винаги си била ексцентрична, но това... Познаваш ли въобще този човек? Имаме малко дете, пари в къщата, а ти мъкнеш някакъв непознат у дома и то точно на най-семейния празник. - гласът му все още беше спокоен, но го познавах добре и знаех, че вътрешно кипи. Пристъпих до него и го прегърнах. 

- Знам, че си прав. Но те моля поне веднъж да ме подкрепиш, колкото и странно да ти се вижда. Моля те. 

Съпругът ми поклати разочаровано глава и замълча за миг. После отговори: Добре. Така да е. Не искам да се караме точно на Бъдни вечер.

Сложих масата, преброихме ястията и се настанихме на масата. Алина бе изцяло погълната от госта, който изкъпан и в чистите дрехи нямаше нищо общо с мръсния просяк, доскоро треперещ във входа. 

- Ти дядо Коледа ли си? - попита ентусиазирано тя, с което предизвика смеха му. 

- Опасявам се, че не. Просто един разочарован от живота обикновен дядо, натресъл ви се у дома за Коледа.

Разчупих питката и раздадох, докато двамата си говореха, сякаш се познават от години. За момент ми напомни за баща ми и ми стана тъжно, вероятно нямаше да се различава кой знае колко и щеше да се радва също толкова искрено на внучката си. А колкото и странно да бе, личеше си, че странният ни гостенин постепенно започва да се отпуска в компанията ни. И за добро или зло, паричката изпадна точно от неговото парче от питката. Изгледа я учудено, после я стисна в юмрук, сякаш го беше страх да не избяга. И изведнъж изненадащо заговори.

- Последният път, когато имах дом и празнувах Коледа, бе преди около 30 години. Имах прекрасна съпруга и дъщеричка, също толкова красива и добра като вашата, може би година по-малка. Моята Ани. Тогава дори и не подозирах какво ми е подготвила съдбата. В края на януари, след около месец, пиян шофьор помете и двете на пешеходна пътека и с това животът ми свърши. Дори не го осъдиха, получи условна присъда и след няколко години загина в друга катастрофа. Опитах се да си стъпя на краката, но не успях. 

Посегнах към алкохола в опит просто да забравя. Оказа се идеалният начин да притъпя болката и колкото повече пиех, толкова по-рядко мислех за тях. Скоро изгубих и дома си, а постепенно изгубих и себе си, за да се озова се на улицата и да се превърна в това, което виждате пред очите си. Каква горчива ирония - да се превърна в копие на човека, отнел ми всичко на този свят... - пое си бавно дъх, а сетне се вгледа в очите на дъщеря ми. 

- Знам, че това да съм тук сега, със сигурност е най-хубавото, което ми се е случвало от много време. Както и че е изпитание за вас, защото да видите човека в мен, е трудно и рисковано, какво остава да го поканите в дома си. Знам го, защото хиляди досега просто са ме прескачали на улицата през годините, без дори да се замислят дали някога и аз не съм бил един от тях, просто нормално човешко същество. И никой нито веднъж за всичките тези години дори не ми е подал ръка, даже и като ми пускат някоя монета, избягват да ме докосват.

Замълча за миг, после посегна надолу и стисна кръстчето, което толкова ме бе впечатлило.

- Това е единственото ценно нещо, което притежавам днес. Златното кръстче от кръщенето на Ани. Не го изгубих през годините, защото е единственото, което ми напомня за детето ми, жена ми... за онези години, в които все още вярвах в себе си, в хората и в доброто. Че животът винаги взима едно, но дава друго и все пак има някакъв смисъл... 

И също толкова изненадващо, колкото бе започнал, замлъкна, с наведен надолу, смутен поглед, сякаш не вярвайки, че е разказал някому всичко това. И докато се опитвахме да осмислим всичко, което бяхме чули току-що, Алина стана от стола си, нарушавайки традицията на празника, отиде до него и се сгуши в прегръдките му, обгръщайки с малките си ръчички врата му. 

Лицето му се изкриви от изненада и в очите му за миг пробяга цялата стаена през годините болка, мъка и обида, наслоили се в душата му през цялото това време. По страната му се стече издайническа сълза и той побърза да извърне засрамено глава настрани, притискайки силно дъщеря ми към себе си, сякаш това щеше да скрие появилите се емоции.

- Благодаря ви. Аз.. такова, ще си лягам, изморен съм. Още веднъж, благодаря ви за добрината.

После стана и се затътри към стаята в края на коридора, която бях приготвила, без дори да е приключил с вечерята. 

Събудих се към 8 сутринта и първата ми мисъл бе за него. За всичко, което е преживял и че искам да го поканя да остане и днес като част от семейството. Мартин кимна в знак на съгласие, леко засрамен от първоначалната си реакция вчера. И той като мен бе потресен от разказа му. 

Стаята обаче беше празна. Чистите дрехи бяха сгънати на пода под оправеното легло и единствени свидетелстваха, че случилото се не е било просто сън. Проверих и в другите стаи, но го нямаше и там. Али пък още спеше в детската. 

Когато отидох в хола, го видях. Под елхата стоеше самотен бял плик. Взех го и го отворих. Отвътре изпадна златното кръстче, заедно с откъснат накриво лист, върху който бе написано нещо с разкривен почерк.

- Благодаря ви. Направихте ми най-ценния коледен подарък, който съм получавал някога. 

П.П: Оставям го на Алина. Аз вече нямам нужда от него, за да вярвам отново...