вторник, 24 април 2018 г.

Tи можеш ли да обичаш?!


"А ти можеш ли да обичаш?!", попита то. Една малка и никаква "въшка", която да бе наполовина на мен. Цял живот бях получавал подобни въпроси.

Къде като упрек, къде като някакъв предварителен изпит, сякаш ми брояха точките. И на мен все ми дремеше... за някои егоизмът със сигурност бе порок, но аз си се разбирах перфектно с него и си бяхме страшен тандем. Обичах де, ама най-вече себе си. Гръмни ме, като не ти харесва!

Но сега... сякаш за първи път усещах какво ме питат, не само да го разбирам и да се хиля цинично. Гледах в малките му сини очи, където се отразявах като в криви огледала. И се питах дали харесвам това, което виждам.

Това за детските очи грам не е клише, ей... Проникват в душата ти и те карат да се замислиш. Дали мога да обичам?! Е баси въпроса.. зададен от някой, който тепърва ще става човек. Ще попива и от сладкото, и от горчивото в живота и някой ден сигурно ще срещне някой, който ще го попита: А ти можеш ли да обичаш?

- "Сигурно мога. Просто не знам как", отвърнах му набързо. Как да му обясня, че за да знаеш дали те е страх от високото, трябва поне веднъж да си се качил там.

- "Няма нищо страшно. Аз ще те науча", каза то и неочаквано се сгуши в мен. Вцепених се, не толкова от неочаквания допир, с който отдавна бях свикнал, а защото за първи път в живота си се почувствах като оголена жица. Уязвим и уплашен, настръхнал като отделено от ятото птиче. Затворих очи. И за един кратък миг и аз се почувствах дете. Сгушен в едни сигурни прегръдки, които ми казваха: Най-трудното нещо на света е да обичаш не защото, а въпреки, въпреки всичко, и въпреки себе си...

Ръчичката му бе толкова малка, буквално се губеше в огромната ми лапа. Една малка и никаква "въшка", която променя цели светове...  може би започвайки с моя...